Днес се замислих за постоянството.За онези дни,в които правим малко крачки в очакване на нещо да се случи.Двн сшед двн,постоянно „поливаме“ мечтите си с действия.

Понякога се отказваме.

Понякога продължаваме.

Не зная дали всеки път успяваме,но със сигурност по пътя срещаме много други причини да продължим и много други малки улички,по които да тръгнем.

Да открием себе си,призванието си,сбъдването.

Всяко постоянство си заслужава.

Дори и да не ни се струва така в началото.

Днес повод за размисъл ми даде едно цвете.

Точно така-нищо и никаква луковичка,изненадала ме с невероятен аромат,изпълващ цялата ми тераса.

Миналата година не изхвърлих луковиците на зюмболите,които прецъфтяха.

Грозновати,без никаква зеленинка и в кафява шушулка,такива бяха през зимата.

Поливах ги,почиствах ги и вярвах,че не трябва да ги хвърлям.

Цъфнаха.

Зарадваха ме с ухание,наградиха моето постоянство с цвят.

И макар да е нещо съвсем мъничко,усмихнаха деня ми.

Във времена на бързо консуматорство,когато нещо,което струва няколко лева,ние често избираме да го изхвърлим,вместо да положим труд.

Минимални усилия.

Но за мен сега това е моето цвете,което ухае прекрасно на пролет.

Нищо че можех да си купя няколко такива,те нямаше да носят тази радост за мен.

И също като Малкият принц и неговата роза,за мен са важни грижите,които положих и вярата в това малко стръкче.

Урок от едно цвете:)

Урок на постоянство и вяра.