Днес се замислих за постоянството.За онези дни,в които правим малко крачки в очакване на нещо да се случи.Двн сшед двн,постоянно „поливаме“ мечтите си с действия.
Понякога се отказваме.
Понякога продължаваме.
Не зная дали всеки път успяваме,но със сигурност по пътя срещаме много други причини да продължим и много други малки улички,по които да тръгнем.
Да открием себе си,призванието си,сбъдването.
Всяко постоянство си заслужава.
Дори и да не ни се струва така в началото.
Днес повод за размисъл ми даде едно цвете.
Точно така-нищо и никаква луковичка,изненадала ме с невероятен аромат,изпълващ цялата ми тераса.
Миналата година не изхвърлих луковиците на зюмболите,които прецъфтяха.
Грозновати,без никаква зеленинка и в кафява шушулка,такива бяха през зимата.
Поливах ги,почиствах ги и вярвах,че не трябва да ги хвърлям.
Цъфнаха.
Зарадваха ме с ухание,наградиха моето постоянство с цвят.
И макар да е нещо съвсем мъничко,усмихнаха деня ми.
Във времена на бързо консуматорство,когато нещо,което струва няколко лева,ние често избираме да го изхвърлим,вместо да положим труд.
Минимални усилия.
Но за мен сега това е моето цвете,което ухае прекрасно на пролет.
Нищо че можех да си купя няколко такива,те нямаше да носят тази радост за мен.
И също като Малкият принц и неговата роза,за мен са важни грижите,които положих и вярата в това малко стръкче.
Урок от едно цвете:)
Урок на постоянство и вяра.